Идеите на Александър велики

Идеите на Александър обаче се простират далеч отвъд постигнатото от неговите съвременници и особено от гърците. Дотогава в егейския свят лоялността се свързвала преди всичко с племенните вождове, с поземлените господари или с градовете. Владетелите на обширната Персийска империя успяват да си осигурят верността на различни народи на шир и на длъж. Гърците обаче в своите победни кампании полагат малко усилия в това отношение. Дори един толкова известен мъдрец като Аристотел – който е настойник на малкия Александър – е склонен да се отнася към всеки, който не е роден грък, като към същество от no-низша раса.
Когато младият Александър, едва двадесетгодишен, за първи път се възкачва на трона в Македония, ясно вижда безплодието на това отношение. Неговият баща, Филип II – могъщ и умен владетел – полага много усилия да обедини разпокъсана Гърция. И синът здраво прегръща този идеал. Александър се стреми да спои народите под своя императорски скиптър в единна общност, като същевременно им разрешава да запазят собствените си религиозни и културни институции. Кланетата, грабежите, заробването, така добре познати на древния свят, малко привличат Александър. Въпреки че е всяващ страх пълководец, за него основните лостове на властта са разумът, доверието и общите цели. Наистина неговата империя не го надживява, разпада се на множество по-малки народи. И все пак гръцкият език и култура, които императорът донася във всички завладени от него земи, остават като спомен за единството, което е свързвало многоброй- ните разпокъсани и съперничещи си държави. Това наследство, завещано от Александър, ще просъществува много столетия.
Нещо много повече – имперският модел на Александър намира нов израз в по-късните векове. Представата за един обединен свят се ражда в Рим през 1 в. пр. Хр. Имперският идеал, който се корени в завоеванието, но разцъфтява в мир и просвещение, прекосява неудържимо Индия и се утвърждава непоколебимо сред партите на прашното Иранско плато. Напълно случайно по същото време в далечен Китай набира сили подобна представа, водеща към една сложна империя, която накрая се разпорежда с живота на около 60 милиона души.
Издигането на тези велики политически и културни общности върху цялата територия на огромния Евразийски масив, от Западна Европа до Далечния Изток, има едно важно последствие, много по-значимо от факта на тяхното индивидуално съществувание или пък от развитието на управленческата организация, която те представят. Чрез търговия, дипломация и война новите империи протягат ръце една към друга и всяка открива съществуването на другата. За първи път древните цивилизации от Запад и от Изток и регионите между тях започват да разбират какъв голям и разнообразен свят обитават и установяват връзки, чрез които се обменят идеи и стоки.
В началото на 4 в. пр. Хр. – петдесетина години преди раждането на Александър – държавите в Егея изпитват последиците от Пелопонеската война. Този конфликт противопоставя гърци срещу гърци, опустошава градове, сваля владетели и временно разстройва из основи икономическия живот. Когато накрая войната свършва през 404 г. пр. Хр., побеждава (ако изобщо можем да говорим за победа) Спарта. Нейният най-голям съперник Атина, която някога господствала в Гърция, е покорена – стените й са разрушени, колониите й – отнети, а мощната й някога флота е потопена. Хегемонията на Спарта обаче е кратка и кървава. Управлявана от тясната и надменна класа на военните олигархии, Спарта упражнява властта си с твърда ръка. Тя напада съседния полис Елида и го разрушава. Отнема почти всички отвъдморски владения на Атина, като поставя там свои гарнизони и послушни олигархи. Впуска се и в една кампания, която се оказва дързък опит за освобождаване на гръцките градове-държави в Йония от персийско господство.
Докато войските на Спарта са в Мала Азия, някои от съседите й се обединяват, подготвяйки се за война. Коринт, Тива, Аргос, Атина поотделно са слаби, но заедно са достатъчно силни, за да се противопоставят на Спарта. Коринтската война избухва през 395 г. пр. Хр. и продължава почти 10 години. През това време АпгГина отново се налага като първостепенна сила. Към 380 г. пр. Хр. стените й са издигнати отново, а флотът й е възстановен. Създаден-е нов Атински съюз, който сега прилича повече на конфедерация, отколкото на сбор от васални държави.
Друг град-държава, който възстановява влиянието си, е Тива. Тиванците събират отново войска и отхвърлят спартанското господство. Новата сила на войската идва отчасти от елитния пехотен корпус – Свещения отряд, съставен от 150 двойки благородни младежи, свързани с кръвно братство, които са обучени във високо бойно майсторство. Тиванците измислят и нов вид бойна формация, в която една фаланга се разполага в по-голяма дълбочина, като е подсилвана в една от секциите с много допълнителни редове от войници. Изграждат нова тактика: нападат под ъгъл вместо право напред, така че утежнената част от фалангата да може да се вреже във фронта на противника като таран. Техните нови техники доказват своята резултатност през 371 г. пр. Хр., когато спартанците, предприели мощна атака срещу Тива, са обърнати в безредно отстъпление.
През следващото десетилетие мощта на тиванците бързо расте и другите гръцки държави, които в началото виждат в Тива защитник на свободата, започват да се тревожат. Разпадат се съюзи, разделят се съюзници, нови войни избухват из цяла Гърция. Атина, която воюва на няколко фронта, понася превратностите; нейната коалиция започва да се руши. Тиванците отново разбиват Спарта в 362 г. пр. Хр., но скоро се връщат към своите житни поля и пасищата си. Подписани са нови мирни договори. Но нищо не е уредено. Само изтощението слага край на враждите.
През тези десетилетия човешките ценности и идеи претърпяват дълбока, основна промяна. Нейните първи белези се появяват в Атина (винаги в интелектуалния авангард) по време на Пелопонеската война. Градът понася ужасни страдания и вижда едно поколение от най-смелите си мъже да загива на бойното поле. В по-ранни времена най-висшата слава била да се пожертва животът и богатството за доброто на града. Но сега службата в полза на обществото отстъпва все повече пред личния интерес. В някои случаи това е неизбежно. Войниците се връщат от бойните поля и намират земите си обрасли и необработваеми. Те трябва да останат в армията, за да подкрепят семействата си. Ако техните собствени градове временно не воюват, те стават наемници на други. В миналото всеки гражданин бил отговорен за защитата на своя град. Сега това задължение обикновено преминава в ръцете на тези платени професионалисти. Пак по това време старият идеал за универсалния човек, вещ в търговията или земеделието, във войната, политиката, спорта и изкуството, започва да отстъпва пред едно ново схващане, че превъзходството идва със специализацията. Професионални атлети се състезават на олимпийските игри, а на театралните фестивали, на мястото на предишните любители на изкуството, свирят професионални музиканти.
Тези промени увеличават напрежението между богатите и класата на дребните земевладелци и свободните селяни, които били сърцето на атинското общество. Икономическата разруха задълбочава пропастта между едните и другите и те се отнасят с растяща предпазливост един към друг. Гражданският морал запада; расте броят на съдебните процеси, как- то и на случаите на подкупи и изнудвания.